Два пъти съм хапана от куче.

Два пъти съм хапана от куче. Един път като девойка от разгонения комшийски Чопър, че бранех приятелката му Сузи. И втори път като млада студентка от глутница улични кучета зад 5-ти корпус. Негативното ми чувство тогава беше засилен от факта, че въпросните ги бях хранила когато бяха малки и от факта, че докато ме нападаха около мен беше пълно с хора, включително и полицай. Сама се спасих, оня адреналин, който се отделя по време на опасност ми даде сили да викам и да избягам.

 След тези случки обичам кучетата, ама по-отдалече. Има малки породи, на които се радвам, но големите ме карат да настръхвам и да се свивам. И все пак ги обичах - очите, мятането на опашката, как ти се радват, абе.. стоплят ти сърцето дори и да си затворен за тях.
 Днес в гората ме срещна куче, от големите породи, стопанинът му вървеше зад него. Отдалеч видях как си бягаше безгрижно и му се зарадвах, то усети и се засили към мен. Хем се радвах, хем наблюдавах тялото си как лека полека, бавно и сигурно се сковава в една точка в корема, побиха ме студени тръпки, бях в ступор и просто се сковах. Тогава кучето все тей безгрижно и лежерно ме приближи и получих най-топлия език по студената ми ръка, което пък веднага смени тръпките по тялото с приятна топлина.
 Има хора, дето са много хапани и ядени, което прави грозни рани. Те ги лекуват. ближат, заобичват ги и накрая толкова много се гордеят с тях, че добиват за останалите арогантно поведение. Зад него стои гордост, че са оцелели и страх да не бъдат пак ухапани. Човещинка :)