Обожавам пазара с неговите цветове, аромати, търговци и тук-там производители. Обикалям и търся – бакла.. Усещам аромата ѝ, как я поливам с лимовот сок и чесън... Търся, но не намирам – само правилно наредени тиквички, по стандарт, търговци много... Накрая откривам – ето я... 1 лева за половин килограм.... производителя го няма.. чакам чинно съседката да ме обслужи и докато се чуди как да ми върне от 5те лева веднага си вземам и копър в найлонка и тиквичка – ароматна, с мъхчета на нея.. абе домашна... и закръглям сметката на 2 лева... За детето от друга сергия вземам и домат, ама розов, че иначе не ги ядяла...
От този велик момент, в който се сдобих с бакла, в ума ми само едно – как ще подтикна вечерта елегантно другите ¾ от семейството да се къпят в банята и да си играят, а аз потапяйки се в момента, ще си я сготвя...
Разбира се не ми се получава от раз, защото Номер 2 решава да реве, Номер 3 иска да яде и разопакова само хляба... Ясно е, въпреки че слюнката ми напира от очакваната среща с баклата, първо малките божии творения ще ядът, а къпането ще е някъде напред във времето... Сипвам и докато хапват си готвя яхнийката, с настроение.. нищо няма да спре..
Всеки с повече деца, предполагам познава ония моменти, в които си по-зле и от слуга: вода, хляб.. а не печен... суров искам... ама не искам леща... в крайна сметка никой не иска леща... защо изобщо я топлих... розов домат... Разбира се, докато слугинувам, без дори да се замисля, че номер 1 спокойно и сама може да си сипе вода, си режа: лук, морков, БАКЛА
тиквичка (да оная с мъхчетата, ама не цялата, че ще разводни
яхнийката), картофи, копър и т.н. , опа пак някой иска нещо... режа,
мия ръце, обслужвам, пак режа, пак повик от децата, пак се мия, бърша,
обслужвам... в настроение съм... ще ям бакла на яхния.... Разсъждавам върху живота за ония моменти, в които съм яла просто каквото са ми оставили по чиниите... даже и ако трябва да сме буквалисти и за мен не са го оставили.... Също за „храна не се хвърля“... вече директно си я хвърлям, защото моя стомах не е кошче за отпадъци... Тей че бакла ще ям скоро, пресен скучан чесън си правя със зехтин и сол, глася лимона под ръка, о да
И докато магията е забъркана и е в мултикукъра и ще мине поне половин
час докато стане годна за консумация от моите сетива, се замислям за
потната тънка кристална чаша с ракия, дето няма другар... Веднага
решението е ясно: другата половина от розовия домат, сиренце от
маслинопродавницата, дето вътре в порите му се усеща аромата на
маслинки, пресен лук и от начуканото чесънче, обилно полято с гръцки
зехтин... ммм, баклата взе да избледнява, устата се напълни с друг тип
слюнка... Всичко това нарязано, течноста сипана, чашата се запотила... и гръм разцепи вълшебството, номер 3: мамо, спи ми се.... Добре, ще отложим момента. Бързо ще къпя, събличам, обяснявам защо... и от съседната стая се чува вик: Калинка.... ей, тей не съм се радвала на насекоми, както в тоя миг... Номер 3 хукна да види какво става, а моята женска интуиция усети прозорец от едни десетина минути, в които калинката ще бъде гледана, а салатата ще бъде нападната много бавно и напълно изконсумирана. Лукът, който е напоен с аромата за зехтина и домата... бавно го пристискаш със зъби, пуска собствен божествен сос... а счукания чесън,полял салатата, изяден в огромни количества, гарантиращи на другия ден лично пространство от другите хора от около поне 2 метра... Разбира се, половината количество от чесъна се пази за Баклата!
Ех... тая наслада... тъкмо вече чакаш и яхнията да е готова и чуваш редовното: Мамооо, ако... е, да, ясно ти е... номер 3 все пак е оставено голо да гледа калинката и тъкмо е яло.... Историята продължава, всяка майка знае какво долу-горе следва, бакла ядох разбира се, и с чесън и с лимонов сок, както си го исках, но в крайна сметка това, че деня беше прекрасен и сме си самодостатъчни не значи, че сме цялостни.... защото все пак баклата отсъпвала по качества на зеления фасул...
Няма коментари:
Публикуване на коментар