Два пъти съм хапана от куче.

Два пъти съм хапана от куче. Един път като девойка от разгонения комшийски Чопър, че бранех приятелката му Сузи. И втори път като млада студентка от глутница улични кучета зад 5-ти корпус. Негативното ми чувство тогава беше засилен от факта, че въпросните ги бях хранила когато бяха малки и от факта, че докато ме нападаха около мен беше пълно с хора, включително и полицай. Сама се спасих, оня адреналин, който се отделя по време на опасност ми даде сили да викам и да избягам.

 След тези случки обичам кучетата, ама по-отдалече. Има малки породи, на които се радвам, но големите ме карат да настръхвам и да се свивам. И все пак ги обичах - очите, мятането на опашката, как ти се радват, абе.. стоплят ти сърцето дори и да си затворен за тях.
 Днес в гората ме срещна куче, от големите породи, стопанинът му вървеше зад него. Отдалеч видях как си бягаше безгрижно и му се зарадвах, то усети и се засили към мен. Хем се радвах, хем наблюдавах тялото си как лека полека, бавно и сигурно се сковава в една точка в корема, побиха ме студени тръпки, бях в ступор и просто се сковах. Тогава кучето все тей безгрижно и лежерно ме приближи и получих най-топлия език по студената ми ръка, което пък веднага смени тръпките по тялото с приятна топлина.
 Има хора, дето са много хапани и ядени, което прави грозни рани. Те ги лекуват. ближат, заобичват ги и накрая толкова много се гордеят с тях, че добиват за останалите арогантно поведение. Зад него стои гордост, че са оцелели и страх да не бъдат пак ухапани. Човещинка :)

Магията

Вчера на излизане от новия ми дом на входната врата на блока, имахме с моята приятелка среща с дядо на 80+. Ама от ония дето имат живец в тях, четеш го още в позата им...
Слизам по стълбите и виждам как той стои точно на вратата и гледа моята приятелка в очите. Тя сочна, зехтинена, игрива, красива - на 35, също го гледа.
Приближих ги и започнах да усещам магията. Видях какво означава да се радваш на ценителски на красотата, започна вълшебството и мен да ме омайва! После ме погледна – истински, дълбоко, право в душата. Каза бавно:
- И тя млада като теб!
Наслаждаваше ни се с поглед.. бавеше ни...
Аз се чуствах така или иначе млада и красива, но бързах много... Исках от възпитание да му кажа добра дума.. и да тръгна... Егото ми говореше, извади телефона и си направи селфи с него, майката говореше бягай да си вземеш детето, но чух и жената в мен как говореше: за това съм родена, дядо, да съм красива...
Дадох му с удоволствие всичката красота в мен в погледа ми..
А той дядото на 80+ направи драматична пауза, като режисьор на живота и после каза:
- Бъдете красиви, ама винаги бъдете красиви, момичета. Повтори го.
Бавно за пореден път го усетих как се наслади докрай на момента и чак тогава се отмести от вратата и ни пусна.. да излезем в друг свят...

Бакла

Бакла – едногодишно тревисто растение, което отстъпва по качества на зеления фасул според Уикепедия, но за мен това е една мечта от около десетина дни. И тей като от малка съм си целеустремена, всеки ден аз се доближавах малко по-малко до реализацията....
Обожавам пазара с неговите цветове, аромати, търговци и тук-там производители. Обикалям и търся – бакла.. Усещам аромата ѝ, как я поливам с лимовот сок и чесън... Търся, но не намирам – само правилно наредени тиквички, по стандарт, търговци много... Накрая откривам – ето я... 1 лева за половин килограм.... производителя го няма.. чакам чинно съседката да ме обслужи и докато се чуди как да ми върне от 5те лева веднага си вземам и копър в найлонка и тиквичка – ароматна, с мъхчета на нея.. абе домашна... и закръглям сметката на 2 лева... За детето от друга сергия вземам и домат, ама розов, че иначе не ги ядяла...
От този велик момент, в който се сдобих с бакла, в ума ми само едно – как ще подтикна вечерта елегантно другите ¾ от семейството да се къпят в банята и да си играят, а аз потапяйки се в момента, ще си я сготвя...
Разбира се не ми се получава от раз, защото Номер 2 решава да реве, Номер 3 иска да яде и разопакова само хляба... Ясно е, въпреки че слюнката ми напира от очакваната среща с баклата, първо малките божии творения ще ядът, а къпането ще е някъде напред във времето... Сипвам и докато хапват си готвя яхнийката, с настроение.. нищо няма да спре..
Всеки с повече деца, предполагам познава ония моменти, в които си по-зле и от слуга: вода, хляб.. а не печен... суров искам... ама не искам леща... в крайна сметка никой не иска леща... защо изобщо я топлих... розов домат... Разбира се, докато слугинувам, без дори да се замисля, че номер 1 спокойно и сама може да си сипе вода, си режа: лук, морков, БАКЛА :) тиквичка (да оная с мъхчетата, ама не цялата, че ще разводни яхнийката), картофи, копър и т.н. , опа пак някой иска нещо... режа, мия ръце, обслужвам, пак режа, пак повик от децата, пак се мия, бърша, обслужвам... в настроение съм... ще ям бакла на яхния....
Разсъждавам върху живота за ония моменти, в които съм яла просто каквото са ми оставили по чиниите... даже и ако трябва да сме буквалисти и за мен не са го оставили.... Също за „храна не се хвърля“... вече директно си я хвърлям, защото моя стомах не е кошче за отпадъци... Тей че бакла ще ям скоро, пресен скучан чесън си правя със зехтин и сол, глася лимона под ръка, о да :) И докато магията е забъркана и е в мултикукъра и ще мине поне половин час докато стане годна за консумация от моите сетива, се замислям за потната тънка кристална чаша с ракия, дето няма другар... Веднага решението е ясно: другата половина от розовия домат, сиренце от маслинопродавницата, дето вътре в порите му се усеща аромата на маслинки, пресен лук и от начуканото чесънче, обилно полято с гръцки зехтин... ммм, баклата взе да избледнява, устата се напълни с друг тип слюнка...
Всичко това нарязано, течноста сипана, чашата се запотила... и гръм разцепи вълшебството, номер 3: мамо, спи ми се.... Добре, ще отложим момента. Бързо ще къпя, събличам, обяснявам защо... и от съседната стая се чува вик: Калинка.... ей, тей не съм се радвала на насекоми, както в тоя миг... Номер 3 хукна да види какво става, а моята женска интуиция усети прозорец от едни десетина минути, в които калинката ще бъде гледана, а салатата ще бъде нападната много бавно и напълно изконсумирана. Лукът, който е напоен с аромата за зехтина и домата... бавно го пристискаш със зъби, пуска собствен божествен сос... а счукания чесън,полял салатата, изяден в огромни количества, гарантиращи на другия ден лично пространство от другите хора от около поне 2 метра... Разбира се, половината количество от чесъна се пази за Баклата!
Ех... тая наслада... тъкмо вече чакаш и яхнията да е готова и чуваш редовното: Мамооо, ако... е, да, ясно ти е... номер 3 все пак е оставено голо да гледа калинката и тъкмо е яло.... Историята продължава, всяка майка знае какво долу-горе следва, бакла ядох разбира се, и с чесън и с лимонов сок, както си го исках, но в крайна сметка това, че деня беше прекрасен и сме си самодостатъчни не значи, че сме цялостни.... защото все пак баклата отсъпвала по качества на зеления фасул...

Миналото

Стаята беше нeугледна и мрачна, не само заради облачното време навън. Леглото беше масивно, кафяво, тежко, застлано с дебел дюшек, излизащ от него. На таблата му имаше цвете в изгасващи убити жълти цветове. Миришеше на нещо средно между прах и мухъл.
На леглото стоеше баба. Всъщност тая дума не отиваше на стоманената канара, която тежко присъстваше в стаята. Лицето и беше черно и с малко, но много дълбоки бръчки. Беше абсолютно неподвижна, затворена. Тя беше останала вдовица на 24, след като трудова злополука вкара мъжа ѝ в корито за няколко месеца. След като почина ѝ остави в наследство една сиромашия, две невръстни деца и две заякнали от грижите по него ръце. Искаше я красив чиновник за жена, но.. само с едното дете, другото да го дадели в сиропиталище. Надменно му отказа и не толкова гордо започна да слугува в чорбаджийските къщи като переше, чистеше, готвеше и затваряше сърцето си.

Погледът на старата жена, беше вперен в четиригодишно момиченце, което разглеждаше кротко книжка на земята. Баща му беше при прасетата. Свинки ли бяха, кокошки ли - никой нито знаеше, нито питаше. Майка му беше на работа. Втора смяна. Детето често надигаше поглед навън през прозореца, но от неговата височина единствено можеше да види кръста на отсрещната църква и понеже не ѝ беше интересен, пак забиваше поглед в книжката.
Внезапно се показа слънцето и един нежен лъч погали детето по бузката. Навън се чуха весели тънки гласчета - деца бяха излезли да играят с родителите си. Момиченцето се оживи и скокна бързо към врата, но бабата с рязко движение протегна бастуна си и спря детето. То се снижи, наведе се, притихна, времето спря за да види какво ще стане.. пръстчетата му неосъзнато тръгнаха да се движат по пода и нарисуваха... кръст.

Аз и книгите

Дългите и горещи лета, докато родителите ми бяха на работа, а съучениците ми по селата, през горещия ден имах само един приятел: Книгите. За мой късмет имахме огромна библиотека: от традиционните български автори и класическа литература, редки учебници за университет, книги от по миналия век. Семейството ми изкупуваше отпадъчна хартия, хората си чистеха книгите, а аз ги прибирах.
Четях и художествената и специализираната - билки, йога, учебници по медицина, как се гледат зайци, клинична психология... В по-горен курс парите от стипендията за отличен успех я давах за нови енциклопедии. Майка ми със своето средно образование, беше успяла да възпита в мен любов към знанието. Друг е въпроса, че като станах на 20+ ми се видяха доста плитки... Явно през зората на демокрацията нивото не е било много високо...
Летата четях по минимум по една книга на ден, през учебно време нощите бяха моето време. Което създаваше проблеми. Мама и татко не ми даваха, аз се криех, но все някой от тях ставаше и виждаше светлината в стаята ми. Чела съм на фенерче под завивката или на студа в една малка стаичка, където беше ел таблото... и там пусто ме хващаха ... Имаше и много дебели закани: "Който чете, майка му умира"... Може да се потърси тук много символика, ама не ми се говори за нея...
Беше проблем и с училището... защото като си чел цяла нощ, накрая сутринта хич не ти се става за час на класа или английски. Ах, как го мразех този английски. Един път казах вместо people пьопл /на френски/ и след бурния смях на съучениците ми си останах дълбоко травмирана до съвсем скоро. Не че и сега много го говоря, абе то и толкова го зная, ама ми е по-лесно да обвинявам миналото за нежеланието си да се отпусна и да го използвам. Та да се върна на училището.. като излезеше новата програма за срока веднага чинно отбелязвах кои първи часове ще пропускам, но доста сериозно и отговорно го правех - винаги стоях на 1/3 неизвинени отсъствия от спирането на стипендията :) Имах огромен късмет да бъда учена от прекрасни учители. Хора, простете ми, уважавах ви и тогава, просто ми трябваха 2 кафета сутрин и няколко цигари преди да започна училище :)
Към днешна дата още чета от години всеки ден, може би имам някакви периоди да не съм го правила, докато съм имала малки бебета за гледане :) Ама и тогава, докато кърмех прочетох доста :) Тати и до ден днешен като разбере за някоя моя пакост отбелязва: "язък ти за прочетените книги".. С неговите достойни за поклон 84 години, коя съм аз да му обеснявам, че тъкмо книгите ме научиха да не постъпвам като другите и да си правя всичко по моя си уникален начин

Тръгни

Стани, пак стани
Цветя ти си облечи
И пак погледни, погледни
В очи, в очи, търси душа
И да няма, и да няма
Цветя пак си облечи
И пак тръгни… тръгни...